Цар Симеон Велики е монарх, управлявал България от 893 до 927 г. Вероятно е роден през 864 г. Син е на княз Борис I. Симеон получава началното си образование в Плиска, а после отива да учи в Константинопол (ок. 878 г.). По-късно е изпратен в Магнаурската школа. Цар Симеон I застава на трона на България, след като брат му Владимир Расате е свален от власт през 893. Той е третият син на княз Борис I и е получил образованието си в престижната за времето си Магнаурска школа в Константинопол. Баща му оставя трона на Владимир, но синът прави сериозни опити да върне езичеството във вече официално християнизираната държава, и това налага свикването на специален събор в град Преслав. На него Симеон е провъзгласен за владетел, а по религиозни и чисто стратегически причини столицата се мести от Плиска в Преслав. Владимир Расате е детрониран и ослепен по нареждане на баща си. По късно е удушен в килията си по заповед на Симеон. След преместването на главното тържище на Балканския полуостров от Константинопол в Солун през 894 г. Симеон започва поредица от войни, които с малки прекъсвания продължават до края на неговото управления през 927 г. Най-бляскавата от всичките му победи е на 20 август 917 г. край Ахелой (близо до Поморие), където той разгромява византийската армия и дава повод на хронистите с години да славят силата на българите. На два пъти обсажда Константинопол и сам се провъзгласява за „василевс на българи и ромеи“, но при подготовката за атака срещу столицата на Византия умира на 27 май 927 г. Негов наследник е синът му Петър I (927–970). По времето на Симеон І българската държава се утвърждава като едноличен господар в източните части на Европа и на моменти застрашава съществуването на Византия с могъщата си армия и голямата си територия. Историците твърдят, че по време на управлението му настъпва т. нар. „златен век“ на българската култура тъй като тогава процъфтяват книжнината, архитектурата и изкуствата. Строят се множество храмове, а столицата Преслав е застоена по подобие на Константинопол. Наистина литературният размах е голям, но повечето от написаните книги са всъщност преводи на византийска богослужебна литература, а не оригинални български произведения. Изключение правят само някои апокрифи написани през този период като "Сказание за буквите" на Черноризец Храбър, "Шестоднев" на Йоан Екзарх, "Беседа против Богомилите" на Презвитер Козма и др. Част от експертите смятат, че многобройните войни, които Симеон води, в крайна сметка изтощават България, и при наследниците на Петър I тя вече не е в състояние да се противопостави на по-богатата откъм човешки ресурси Византия, което води до падането й под ромейско владичество през 1018 г.