Други историци като проф. Петър Мутафчиев поддържат становището, че разделението на прабългарското общество се дължи на различното отношение спрямо Византийската империя. Една част от него (с представители хановете Винех, Сабин и Паган) е склонна на отстъпки спрямо Империята, а другата (начело с хановете Телец и Токту) защитава пълната независимост на България. Тази независимост е твърдо отстоявана и от славянския елемент в държавата, за което свидетелстват данните за славянския княз Славун.

Така от 754-та до 768 г. на ханския престол се изреждат шест български владетели. Винех, Телец, Токту и Паган са убити при заговор, Сабин избягва във Византия, а съдбата на управлявалия само 40 дни Умор е неизвестна. Мощен катализатор на тази вътрешна нестабилност е политиката на император Константин V Копроним (741-775), който посвещава живота си на опити да унищожи България и организира 9 похода срещу нея. Тези походи са най-голямото изпитание за държавата от създаването й, но преодоляването им въпреки кризата в Българската държава е показателно за потенциала, който тя притежава. Управлението на следващите хановете Телериг (768-777) и Кардам (777-802) ясно показва, че Българската държава разполага с достатъчно обществени ресурси, за да превъзмогне сътресенията и да отстои позициите си на Балканския полуостров. След смъртта на император Константин V Копроним византийският натиск затихва. През 774 г. хан Телериг подпомага с 12-хиляден отряд славянското племе берзити в борбата му срещу Византия. Макар походът да е неуспешен, показателно е, че България отново минава в настъпление спрямо Империята. В същото време хан Телериг научава чрез хитрост имената на византийските шпиони в Българската държава и заповядва да бъдат убити. Въпреки това обаче, вероятно поради продължаващи боилски интриги, през 777 г. и на него се налага да избяга в Константинопол.