Иван Александър е български цар управлявал от 1331 до 1371 година. Иван Александър произхожда от рода Шишман, син на Срацимир, деспот на Крън и Петрица. Като деспот на Ловеч е женен е за Теодора, дъщерята на влашкия воевода Иванко Бесараб. От този брак има трима сина – Михаил Асен, Иван Страцимир и Иван Асен (+ 1344). Български цар от 1331 до 1371 г. Първородният му син Михаил Асен се смятал за съцар и престолонаследник. Редом със Стефан Душан и Йоан Кантакузин, една от най-крупните фигури в историята на Балканския полуостров през 14 век. Владе отлично гръцки (на преговорите с императора Андроник III през 1332 г. и превод на гръцко възвание от 1351 г.). Стоял е на престола 40 години - само 2 години по-малко от цар Петър I. Това се дължи не на последно място на неговата дълновидна династична политика. Иван Александър изпраща първата си жена Теодора в манастир (с името Теофана) и се жени 1345 г. за еврейката Сара, дъщеря на един венециански банкер, която преди сватбата се покръстила и приела името Теодора. Тя е майката на последния български средновековен владетел Иван Шишман (1371-1396), както и на Иван Асен, Кера Тамара, Кераца Българска, Десислава и Василиса. Кера Тамара е омъжена за турския султан Мурад I. През лятото на 1341 г. в Цариград като претендент за българския престол се появява Шишман Асен, третият син на цар Михаил III от брака му с Анна Неда. Иван Александър настоява да му бъде предаден, но султанът заплашва да изпрати претендента с кораби до Бдин, където той можел да разчита на значителна подкрепа “поради старото приятелство и близостта на рода”. По-късната съдба на този Шишман не е известна, но Иван Александър вдига войските си при Сливен. Накрая е сключен мир. Сръбският крал (от 1346 г. цар) Стефан Душан (1331-1355), българин по майка (син на кралица Теодора Смилец), се оженва 1333 г. за една от сестрите на цар Иван Александър - известната царица Елена Българска. При двора на Стефан Душан е имало много негови български роднини, например една друга сестра на Иван Александър и Елена.[1] Първият период (1331-1364) от царуването на Иван Александър е изключително успешен: той воюва с Византия и заличава последиците от катастрофическата битка със сърбите при Велбъжд, дн. Кюстендил (28 юли 1330), възвръща земите между река Тунджа и Черно море (след битката при Русокастро, 18 юли 1332), използва византийските междуособни борби, за да получи (1344) Пловдив и 8 крепости в Родопите. По време на военния поход завоюва през 1343 г. твърдината Перперикон (край Кърджали) и назначава там свой архонт, но скоро византийците си връщат крепостта. (В ново време там е открит златния печат на царя, който после е откраднат от Пловдив и сега е може би в американска частна колекция.) Иван Александър сам подчертава своите победи в Мрачката грамота (1347 г.) На 7 юли 1345 г. при крепостта Перитор е разбита войската на Момчил от турци и византийци. Иван Александър води военни действия срещу унгарската експанзия срещу Видинското царство (1365-1369) и срещу граф Амадей VII Савойски при похода му към Българското черноморие (1366-1367). Поради сепаратистките стремежи на болярите към средата на 14 век се отделя Добруджанското княжество. Вторият кратък период (1365-1371) от управлението на Иван Александър е неуспешен. Накрая той фактически разделя царството между синовете си Иван Шишман (владетел на Търновското царство) и Иван Срацимир (Видинското царство). След това настъпва упадък в държавата и наследниците му стават последните български владетели. Както и Йоан Кантакузин царят има предпочитания към исихастите – Теодосий Търновски и неговия сподвижник Ромил Видински. Св. Теодосий Търновски, който е възможно свързан с царската фамилия по линия на видинските й роднини, става пръв помощник на прочутия исихаст св. Григорий Синаит. Той два пъти се среща с Иван Александър от негово име. В “царстващия град на българите Търново, втори след Константинопол словом и делом” той води борба с ересите като главен изобличител на адамити, богомили, учението на Варлаам и Акиндин и на юдействащите. Два събора (1350 и 1360 г.) против тях са свикани от царя. С негова подкрепа Теодосий създава манастира “Света Троица”. Търговските отношения с Венеция, Дубровник и Генуа, както и културният живот по времето на Иван Александър са в подем. Книжовната и художествената школа в Търново продължават старите български традиции. От личната библиотека на царя са запазени: Лаврентиевият сборник на Иван Александър от 1348 г., Кукленският псалтир, наречен «Песнивец» от 1337 г., Лондонското четвероевангелие от 1355-56 г., Апостол с тълкувания, два преписа на Троянската притча и др. Иван Александър е възхвален няколкократно от византийския патриарх Калист и в "Песнивеца". Царят е голям покровител на книжнината и изкуствата и прави много дарения на църкви и манастири, основава нови. Според едно предание издига само в Софийско 14 църкви. Драгалевският манастир “Св. Богородица Витошка ” в предградията на София и Кремиковският манастир "Св. Георги Победоносец" са основани от царя, който е ктитор и на Зографския манастир на Атон, Синаитския манастир в Парория и Оряховския манастир. Преображенският манастир “Св. Преображение Господне”, недалече от Велико Търново, е основан с подкрепата на царя, на втората му жена царица Теодора-Сара и сина им Иван Шишман и затова е известен и като Сарин или Шишманов манастир. След 1344 г., когато царят утвърждава властта на българската държава в Родопите, Бачковският манастир става важно духовно и книжовно средище на българите. Иван Александър щедро дарява и уголемява този манастир, като след 1344 г. построява няколко нови сгради.