Българското царство е унищожено на два пъти от двама от най-забележителните владетели в световната история – Василий ІІ и Баязид І Илдъръм. През втората половина на 10. век България е в упадък, когато Византия е във възход, управлявана последователно от трима от най-великите си владетели – Никифор Фока, Йоан Цимисхий и Василий Втори. Докато за повечето императори съвременниците им са оставили многобройни свидетелства за техните пороци, слабости, недостатъци и престъпления, то учудващо малко са изворите за Василий в това отношение. Той не е описан като носител на пороците, характерни за византийските императори, ако не смятаме неговата невъздържаност и избухливост в някои критични моменти. Напротив, той е правел впечатление дори на неприятелите си с доста скромния начин на живот, който доброволно е бил избрал още от младини.
Той отрано решил да се посвети на кариерата на държавник и император, какъвто бил и по правото на престолонаследието, като считал отдаването на светски и телесни удоволствия за практически загубено време. Василий имал изключителния исторически шанс на няколко пъти да се справи след продължителни войни и дипломатически интриги с най-сериозните си противници и съперници за престола - Варда Фока и Варда Склир. След тези малко вероятни успехи той насочил главните си усилия към подчиняването на непокорните българи, чието царство той не признавал, формално позовавайки се на ликвидирането му от Цимисхий. След поражението си при Траянови врата той с фанатична упоритост продължил да преследва тази цел, въпреки че империята, а и самият император обективно били изправени пред други доста по-сериозни проблеми и заплахи. Като разкрил забележителни качества на държавник, дипломат и стратег, съчетани с невероятен понякога късмет, Василий успял да покръсти киевския княз Владимир, като му дал сестра си за жена, да продължи успешните войни на своите предходници срещу арабите, а по-късно и в Южна Италия и в Армения.
За разлика от своя формален съвладетел, по-малкия си брат Константин, известен гуляйджия, пияница, развратник и пълен безделник, Василий посвещавал почти цялото си време на държавните дела.
Нерадостното детство, което имал синът на кръчмарската дъщеря и императорска вдовица Теофано (подозирана в отравяне на мъжа си), докато е бил малолетен император при управлението на Никифор Фока (съпруг) и Йоан Цимисхий (любовник на майка му), формирало у него доста труден, но прагматичен характер.
Този човек не вдъхвал любов или симпатия, но успявал да внуши уважение дори у многобройните си смъртни врагове и противници. Такива успешни владетели се раждат веднъж на няколко века, и за наше съжаление половинвековното управление на Василий ІІ съвпаднало със съдбоносен и нещастен период за българската държава и народ.
За мнозина съвременници Василий изглеждал, ако не осенен от Бога владетел, то поне любимец на изменчивата Съдба. Българите съответно, заплетени в изтощителната борба с Византия, все повече се оказвали в положението на изоставени от божията милост и благоволението на Съдбата.
Така били възприемани военните грешки и поражения на Самуил при Сперхей, Скопие и Беласица, предателствата на люде от близкото му обкръжение, както и успехите на Василий по другите фронтове, които бил отворил. А безспорно Василий разполагал с превъзхождащите ресурси на една огромна и свръхразвита империя, при това съчетани с рядко срещани упоритост, енергичност и държавнически таланти.
1 2